Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.11.2012 12:24 - "Кой си ти?" Джовани Папини
Автор: wizardsblog Категория: Други   
Прочетен: 1095 Коментари: 0 Гласове:
4



 

Джовани Папини /1881 - 1956/ e италиански писател, журналист и философ. Творческият му път е изпълнен с обрати. „Капризен скитник без посока”, така се е наричал самият той. Произхожда от дребнобуржоазно семейство от Флоренция. Подобно на редица свои съвременници от средите на италианската интелигенция, преминава през редица различни, взаимно изключващи се влияния и течения: футуризъм, будизъм, анархизъм, социализъм, фашизъм, католицизъм. Не „посяга” на капитализма, дори когато се бунтува срещу него. „Бунтът” му е индивидуалистичен, метафизичен, повече срещу „ съвременното филистерство, завладяло днешна Европа, неспособно /според него/, да вирее в царството на духа, на великите дарования”. Сред най- известните му книги са автобиографичния роман „Свършеният човек” / 1913/, „Трагично ежедневие”, „Опера прима”, „Празнични дни” и сборника с разговори „Срещите на Гог” . Тази сензационна книга, издадена за първи път през 1931 година и все още непредставена у нас, съдържа въображаемите, но всъщност доста автентично звучащи „записи” на несъстоялите се срещи на Джовани Папини с редица прочути мъже от епохата. Сред тях са: Ленин, Махатма Ганди, Джордж Бърнард Шоу, Хенри Форд, Хърбърт Уелс, Кнут Хамсун, Зигмунд Фройд и други знаменитости, променили лицето на века. Надарен с безспорен талант на разказвач, при когото реалното и фантастичното се преплитат, с огромна култура и ерудиция, всестранно образован, Джовани Папини е сред най- интересните и популярни италиански писатели и мислители на ХХ век. Бил е превеждан и много четен и у нас преди 1944 година /„Свършеният човек” е сред настолните четива на нашата интелигенция!/, след което минава към графата „писатели- фашисти” и българските му издания са конфискувани от публичните библиотеки в страната.

Биографична бележка: Огнян Стамболиев

"Кой си ти?"

 

Този ден Синклер стана, както винаги, в седем сутринта. Затътри, както винаги, пантофи към банята и след като взе душ, се избрасна и парфюмира. Облече, както обикновено, модните си дрехи и слезе до входа да вземе пощата си. Там го посрещна първата изненада за деня - нямаше писма!

През последните години кореспонденцията му постепенно растеше и това бе важно за връзката му със света. Малко разочарован от вестта за липсата на вести, той изяде обичайната си закуска от ядки с мляко /както препоръчваха лекарите/ и излезе от дома.

Всичко си беше, както винаги: същите коли се движеха по познатите улици на града и вдигаха същия шум, от който се оплакваше всеки ден. Като пресичаше площада, едва не се сблъска с професор Ексер - стар познат, с когото обикновено разговаряше с часове на отвлечени метафизични теми. Махна му с ръка за поздрав, но професорът сякаш не го позна. Извика го по име, но той вече се бе отдалечил и Синклер помисли, че не го е чул. Денят беше започнал зле и май вървеше на по-зле с нарастваща, досада в душата му. Той реши да се върне вкъщи, към книгите и изследванията си, и да чака писмата, които сугирно щяха да бъдат още повече, щом сутринта не бе получил никакви.

Тази нощ мъжът не спа добре и се събуди много рано. Слезе и докато закусваше, започна да дебне през прозореца кога ще дойде пощальонът. Най-сетне го видя на ъгъла и сърцето му подскочи. Но пощальонът мина пред дома му, без да спира. Синклер излезе и го повика, за да провери дали няма писма за него, но човекът го увери, че в чантата му няма нищо за този адрес, че пощите не стачкуват и че няма проблеми с разнасянето на писма в града.

Това съвсем не го успокои, напротив, още повече го притесни. Нещо ставаше и трябваше да разбере какво е. Облече си сакото и се отправи към дома на своя приятел Марио.

Щом пристигна, каза на иконома да съобщи за него и зачака в хола своя приятел, който скоро се появи. Синклер се спусна към домакина, протегнал ръце, но той го попита само:

- Извинете, господине, познаваме ли се?

Мъжът помисли, че това е шега, засмя се насила и настоя домакинът да му предложи чаша алкохол. Резултатът беше ужасен: онзи повика иконома и му нареди да изгони непознатия, при което Синклер си изпусна нервите и започна да крещи и да ругае, предизвиквайки още повече здравеняка да го изхвърли на улицата...

По пътя за вкъщи срещна други съседи, които не му обърнаха внимание и се държаха така с него, сякаш беше някой непознат.

И мъжът биде обсебен от следната мисъл: срещу него имаше заговор и той бе допуснал някаква грешка спрямо това общество, щом сега то го отхвърляше така, както преди часове го почиташе- Но колкото и да мислеше, не можеше да се сети за нищо, което би могло да се изтълкува като обида, а още по-малко за нещо, което да засегне цял град.

Синклер остана в дома си още два дни, очаквайки кореспонденцията, която така и не получи, или тръпнейки в очакване някой приятел, озадачен от отсъствието му, да дойде, да почука на вратата му и да го попита как е. Но нищо не се случи, никой не припари до дома му. Жената, която му чистеше, отсъстваше, без да предупреди, и телефонът не звънеше.

На петата вечер, пийнал малко повече, Синклер реши да отиде до бара, където обикновено се срещаше с приятели и си говореха разни глупости. Щом влезе, той ги видя в ъгъла, на масата, на която обикновено седяха. Дебелият Ханс разказваше все същия стар виц и всички пак му се смееха. Мъжът придърпа един стол и седна. В миг настъпи гробна тишина, която показваше какъв досадник за тях е новодошлият. Синклер не издържа повече.

- Мога ли да знам какво ви става на всички? Ако съм направил нещо, което ви е подразнило, кажете ми и да се разберем, но не се дръжте така, защото ще полудея.

Всички се спогледаха озадачени, но и раздразнени. Един от тях завъртя показалец на слепоочието си, давайки диагноза на непознатия. Мъжът отново настоя за обяснение, после започна да се моли и накрая падна на земята, умолявайки ги да му кажат защо му причиняват това.

Само един от тях му отвърна:

- Господине, никой от нас не ви познава, така че нищо не сте ни сторили. Всъщност дори не знаем кой сте.

Сълзи бликнаха от очите му и той излезе от бара и се затътри унизен към дома си. А краката му сякаш тежаха един тон.

Влезе в стаята си и се хвърли на леглото. Без да знае как, нито защо, се бе превърнал в някакъв непознат, в никой. Нямаше го вече в бележниците на хората, с които си кореспондираше, нито в спомените на познатите, да не говорим за чувствата на приятелите. В главата му се набиваше като с чук въпросът, който всички му задаваха и който самият той започваше да си задава:"Кой си ти?".

Можеше ли всъщност да отговори на този въпрос? Знаеше името си, адреса, номера на ризата си, номера на личната си карта и някои и други данни за пред хората. Но освен всичко това, кой беше наистина той дълбоко в себе си? Държанието му, влеченията, склонностите и мислите му бяха ли негови? Или както много други неща, бяха само стремеж да не разочарова онези, които очакваха от него да бъде човекът, когото познават? Май започваше да му просветва: щом е никой, значи не е длъжен да се държи по определен начин. Каквото и да направи, реакцията на другите към него няма да се промени. И за пръв път от толкова време откри нещо, което го успокои: бе изпаднал в такова положение, че можеше да се държи както си иска, без да чака одобрението на околните.

Пое си дълбоко дъх и усети как въздухът нахлува в дробовете му, сякаш се е възродил. Осъзна, че кръвта тече във вените му, че сърцето му бие, и се изненада, че за пръв път не трепереше.

И след като най-сетне вече бе разбрал, че е сам, че винаги е бил сам, и разчиташе само на себе си, сега можеше да се разсмее или да се разплаче... Но заради себе си, не заради другите. Вече знаеше: СОБСТВЕНИЯ МУ ЖИВОТ НЕ ЗАВИСЕШЕ ОТ ДРУГИТЕ.

Беше разбрал, че е трябвало да остане сам, за да открие себе си...

Заспа спокойно и дълбоко и сънува прекрасни сънища.

Събуди се в десет сутринта и видя, че в този миг един слънчев лъч проникваше през прозореца и осветяваше красиво стаята му.

Без да се къпе, слезе по стълбите, тананикайки си някаква песен, която никога не бе чувал, и откри нещо под вратата - голяма купчина писма, адресирани до него. 

Жената, която чистеше, беше в кухнята и го поздрави, сякаш нищо не се бе случило.

А вечерта в бара като че ли никой не помнеше онази странна нощ на лудост. Поне никой не сметна за нужно да каже нещо по въпроса.

Всичко бе отново както преди...но не и той, за щастие, той, който никога вече нямаше да се моли някой да го забележи, за да се увери, че е жив, той, който никога вече нямаше да търси мнението на другите за себе си, той, който никога вече нямаше да се страхува, че ще бъде отхвърлен.

Всичко беше същото, но този човек вече никога нямаше да забрави кой е...




Гласувай:
4
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: wizardsblog
Категория: Технологии
Прочетен: 213287
Постинги: 88
Коментари: 188
Гласове: 4297
Архив
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930