Най-четени
1. cchery
2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
Най-активни
1. sarang
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Постинг
30.11.2012 01:34 -
Въпроси, въпроси и пак въпросиииии...
Обичам въпросите, особено обичам риторичните, придават някаква важност на обстановката, някакво различно ниво. Въпросите без отговор ли...онези с отворен край, не ги обичам особено, но пък не ги пренебрегвам, третирам ги наравно с останалите.
Та ето и някои от въпросите...
Как се превръщаме от вдъхновение в раздразнение?
Защо в стремежа си да помогнем на всички за всичко губим собствената си идентичност...или просто променяме собствената си посока, сами...по свое желание, с идеята,че поемаме чужда отговорност и вземаме решения вместо "слабите"? Или просто "отваряме очите" на слепите морално и емоционално хора и си мислим, че изгарящата бяла светлина на злободневието, което ни заобикаля няма да ги ослепи отново...?! Не е ли по-добре да си живеят слепи и щастливи в блаженното си незнание и отрицание...?
Какъв е проблема на това общество?
Защо се избиваме, защо инкриминираме същността си, заличавайки волевата нужда от търсене на собствена перспектива и свобода с идеята да бъдем полезни на хора, които смятат, че нямат нужда от това?!
Това ли е лицето на изгубената кауза?!
В това ли намираме катарзиса, който заслужаваме за щастието, което така и не ни се е случило, но се чувстваме длъжни да платим за него?
Започването от нулата май се превърна в моя специалност...май дори от доста по-ниско, но това всъщност ми харесва?!
Търсейки и чувствайки, грешах и обичах, но не съм живял напразно...
Достойно ли е да казваме истината право в очите...нашата истина, светлината на нашия път?!
Или е по-достойно да се крием зад собственото си накърнено достойнство и да се надяваме да не стигаме до сериозните разговори, отлагайки ги
за момента, в който всичко се превърне в неизбежна непоправимост?
Колко точно се страхуваме, зависи от нас самите...но неосъзнавайки границите на собствената си ограниченост, рискуваме да изживеем живота си в страхове...нашите собствени, онези които таим дълбоко в душите си и не желаем да изкараме на слънце...слънцето на познанието, на фактите, на сухата нематериална обективност, но защо не го правим?
Заслужава ли си всичко това и ако да какъв е смисъла?!
Как времето ще излекува болка, която не съществува?
Защо обвиняваме добрите хора за добрината им и ги наричаме жертви, затова че не са получили в отговор същото? Нима това не е техния избор...нима това не правилно?
Защо изобщо някой трябва да чака отплата за нещо?!
Защо наричаме "съдба" резултата от собствените си грешки?
Много въпроси, един отговор - човек трябва да обича...по възможност да обича и себе си от време навреме...егоистично нали?
Та ето и някои от въпросите...
Как се превръщаме от вдъхновение в раздразнение?
Защо в стремежа си да помогнем на всички за всичко губим собствената си идентичност...или просто променяме собствената си посока, сами...по свое желание, с идеята,че поемаме чужда отговорност и вземаме решения вместо "слабите"? Или просто "отваряме очите" на слепите морално и емоционално хора и си мислим, че изгарящата бяла светлина на злободневието, което ни заобикаля няма да ги ослепи отново...?! Не е ли по-добре да си живеят слепи и щастливи в блаженното си незнание и отрицание...?
Какъв е проблема на това общество?
Защо се избиваме, защо инкриминираме същността си, заличавайки волевата нужда от търсене на собствена перспектива и свобода с идеята да бъдем полезни на хора, които смятат, че нямат нужда от това?!
Това ли е лицето на изгубената кауза?!
В това ли намираме катарзиса, който заслужаваме за щастието, което така и не ни се е случило, но се чувстваме длъжни да платим за него?
Започването от нулата май се превърна в моя специалност...май дори от доста по-ниско, но това всъщност ми харесва?!
Търсейки и чувствайки, грешах и обичах, но не съм живял напразно...
Достойно ли е да казваме истината право в очите...нашата истина, светлината на нашия път?!
Или е по-достойно да се крием зад собственото си накърнено достойнство и да се надяваме да не стигаме до сериозните разговори, отлагайки ги
за момента, в който всичко се превърне в неизбежна непоправимост?
Колко точно се страхуваме, зависи от нас самите...но неосъзнавайки границите на собствената си ограниченост, рискуваме да изживеем живота си в страхове...нашите собствени, онези които таим дълбоко в душите си и не желаем да изкараме на слънце...слънцето на познанието, на фактите, на сухата нематериална обективност, но защо не го правим?
Заслужава ли си всичко това и ако да какъв е смисъла?!
Как времето ще излекува болка, която не съществува?
Защо обвиняваме добрите хора за добрината им и ги наричаме жертви, затова че не са получили в отговор същото? Нима това не е техния избор...нима това не правилно?
Защо изобщо някой трябва да чака отплата за нещо?!
Защо наричаме "съдба" резултата от собствените си грешки?
Много въпроси, един отговор - човек трябва да обича...по възможност да обича и себе си от време навреме...егоистично нали?
Следващ постинг
Предишен постинг
Егоистично, но факт. Раздавайки се на другите не оставяме много за себе си и се самозабравяме, докато не дойде един хубав момент, в който с всеки изминал жест на доброта към някого не получаваме нищо, но нямам предвид да получим от отсрещната страна жест отправен към нас, а някаква нотка на уважение или признателност за стореното (поне на мен това ми в достатъчно). След като дойде този момент сами разбираме, че е по-добре да обичаме и уважаваме себе си и след това да дадем на останалите, което в крайна сметка ни прави от една страна егоисти. Друг е въпросът до къде стига егоизма при всеки един човек. Трудно е да се намери границата между така нареченият тук "егоист" и онзи егоист, който всъщност гледа само на него да му е добре и той е винаги в центъра на вниманието.
цитирайПривет!
В текста по-горе не говоря само и единствено за краен алтруизъм и ответната реакция на краен егоизъм у личността, а по-скоро за баланса между тези две "сили".
Основната идея се крие в безсмислеността на самите постъпки, в които някои хора намираме смисъла на самоотвержното себераздаване, без чувство на лична мяра, запленени от възможността да бъдем приятелски потупани по рамото и наградени с усмивка пред строя :)))
цитирайВ текста по-горе не говоря само и единствено за краен алтруизъм и ответната реакция на краен егоизъм у личността, а по-скоро за баланса между тези две "сили".
Основната идея се крие в безсмислеността на самите постъпки, в които някои хора намираме смисъла на самоотвержното себераздаване, без чувство на лична мяра, запленени от възможността да бъдем приятелски потупани по рамото и наградени с усмивка пред строя :)))
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 4551