А колко малко знаем и още по-малко научаваме...

....— Какво е вятърът тогава? — попита той предизвикателно.

Търпеливо обясних, че маси горещ и студен въздух образуват различни налягания и че това налягане раздвижва въздушните маси вертикално и хоризонтално. Нужно ми беше продължително време, за да обясня всички подробности от общата метеорология.

— Искаш да кажеш, че вятърът е просто горещ и студен въздух? — попита той слисан.

— Боя се, че да — казах аз и безмълвно се зарадвах на победата си.

Дон Хуан сякаш онемя. После ме изгледа и избухна в гръмогласен смях.

— Твоето мнение е винаги окончателно — каза той с нотка на сарказъм. — Последната дума, нали! За един ловец обаче мнението ти е чист боклук. Няма значение дали налягането е едно, дали са две или десет; щом живееш тук, в тази пустош, трябва да знаеш, че по здрач вятърът се превръща в сила. Ловец, който е достоен за името си, знае това и постъпва съобразно с това, което знае.

— И как постъпва?

— Използва здрача и силата, скрита във вятъра.

— Как?

— Ако е от полза за него, ловецът се скрива от силата, като се покрива и остава неподвижен, докато здрачът изчезне и силата го вземе под свое покровителство.

Дон Хуан показа как обгръща нещо с ръце.

— Покровителството й е като...

Той спря, търсейки думата, и аз му подсказах: „пашкул”.

— Правилно — каза той. — Покровителството на силата те запечатва като в пашкул. Ловецът може да остане на скрито и ни пума, ни койот, ни лигава гъсеница няма да мотат да му навредят. Планински лъв може да дойде до носа на ловеца, да го подуши и ако ловецът не помръдне, лъвът ще си отиде. Мога да ти гарантирам. Щом ловецът, от своя страна, поиска да бъде забелязан, той само трябва да се изправи на върха по здрач и силата ще се хване за него и ще го търси цяла нощ. Затова когато ловецът иска да пътува, през нощта или иска да остане буден, трябва да се остави на вятъра. Ей в това се крие силата на големите ловци. Когато трябва, да бъде достъпен или недостъпен.

Малко ме бе пообъркал, затова го помолих да обобщи твърдението си. Дон Хуан най-търпеливо обясни, че е използвал здрача и вятъра, за да докаже върховното значение на разликата между криенето и показването.

— Трябва да се научиш как да бъдеш достъпен и недостъпен, когато поискаш — каза той. — Така, както живееш сега, през цялото време си открит до беззащитност.

Възпротивих се. Имах чувството, че животът ми става все по-прикрит. Той отвърна, че не съм го разбрал добре и че да си недостъпен не означава да се криеш или да си потаен, а да си недостижим.

— Ще ти го кажа другояче — продължи търпеливо той. — Не е важно дали си се скрил, щом всеки знае, че се криеш. Сега твоите проблеми произлизат точно от това. Когато се криеш, всички знаят, че се криеш, а когато не се криеш, си достъпен и всеки може да те промуши.

Започнах да се чувствам застрашен и побързах да направя опит за защита.

— Не ми обяснявай нищо — каза сухо дон Хуан. — Няма нужда. Ние сме глупаци, всички ние, и ти не можеш да си по-различен. Едно време в моя живот и аз като тебе се оставях непрестанно достъпен, не можех нищо друго да върша, освен може би да плача. И точно като тебе — само това правех.

За момент дон Хуан ме измери с поглед, после шумно въздъхна.

— Все пак бях по-млад от тебе — продължи той, — но един ден ми втръсна и се промених. Един ден, да речем, когато станах ловец, научих тайната да бъда достъпен и недостъпен.

Казах му, че това негово твърдение се разминава с мен. Наистина не можех да разбера какво иска да каже с думата „достъпен”. Беше използвал испанските идиоми „ponerse al alcance” и „ponerse en el medio del camino”" — „да се оставиш да те настигнат” и „да се озовеш насред оживения път”.

— Трябва да се отклониш — обясни той. — Трябва да се отдръпнеш от оживения път. Цялото ти същество е там, затова няма нужда да се криеш; можеш само да си представяш, че си скрит. Да бъдеш в средата на пътя означава всеки, който минава, да вижда твоите приливи и отливи.

Интересна беше метафората му и в същото време неясна.

— Говориш със загадки — казах аз.

Той ме гледа втренчено дълго време, после си затананика. Изправих гръб и останах да седя, напрегнал слух. Знаех, че когато дон Хуан си тананика мексиканска песничка, се готви да ме налага.

— Хей! — каза той усмихнат и ме погледна изпод вежди. — Какво стана с твоята руса приятелка? Момичето, което ти наистина харесваше?

Трябва да съм го погледнал като тъпоумен. Той се разсмя с непресторено удоволствие. Не знаех какво да кажа.

— Нали ми разказа за нея? — попита той насърчително.

Не си спомнях някога да съм му разказвал за когото и да било, камо ли за русо момиче.

— Никога не съм ти споменавал такова нещо — казах аз.

— Споменавал си ми, разбира се — каза той, сякаш приключвайки спора.

Поисках да протестирам, но той ме спря, като ми каза, че няма значение как е разбрал за нея. важното било, че аз я харесвам.

Усетих как у мен се надига чувство на враждебност към него.

— Не го усуквай — каза дон Хуан сухо. — Време е да скъсаш с твоето важничене. Навремето си притежавал някаква жена, много скъпа за теб, и един ден си я загубил.

Започнах да се чудя дали някога съм разговарял с дон Хуан за нея. Заключих, че такава възможност никога не е имало. И все пак можеше да е имало. Всеки път, когато той идваше с мен в колата, говорехме безспир. Не си спомнях всяко нещо, за което бяхме говорили, защото не можех да записвам, докато шофирах. Почувствах как разсъжденията ме успокояват. Казах му, че е прав. В моя живот наистина имаше едно русо момиче, на което много държах.

— Защо не е с теб? — попита той.

— Отиде си.

— Защо?

— Имаше много причини.

— Не е имало толкова много причини. Имало е само една. Оставил си се прекалено достъпен.

Най-чистосърдечно пожелах да разбера какво иска да каже. Отново ме бе засегнал. Сякаш познаваше ефекта от умението си да ме засяга и присви устни, за да скрие дяволитата си усмивка.

— Всички са знаели за вас двамата — каза той с непоклатима увереност.

— Има ли нещо лошо?

— Страшно лошо! Тя е била много фин човек.

Изразих съвсем ясно колко противно ми е това негово опипване в тъмното, особено фактът, че винаги изказва твърденията си с увереността на човек, който е присъствал на мястото и всичко е видял.

— Но това е вярно — каза той обезоръжаващо мило. — Всичко съм „видял”. Тя беше много фино момиче.

Знаех, че е безсмислено да споря, но се ядосвах, че той докосва едно много болезнено място в моя живот, и казах, че въпросното момиче въпреки всичко не е толкова фина личност и че според мен е проявила по-скоро слабост.

— И ти си слаб — каза той спокойно. — Но това не е важно. Важното е, че ти си я търсил навсякъде; и точно затова тя е специална личност в твоя свят, а за специалната личност човек трябва да говори само хубаво.

Смутих се, бях обзет от дълбока тъга.

— Защо постъпваш така с мен, дон Хуан? — попитах. — Ти винаги успяваш да ме натъжиш. Защо?

— Сега пък ставаш сантиментален — каза той с укор.

— С каква цел е всичко това, дон Хуан?

— Целта е да станеш недостъпен — заяви той. — Събудих спомена за тази личност само за да ти покажа направо онова, което не мога да ти покажа с вятъра. Загубил си я, защото си бил достъпен — за нея винаги си бил достъпен и животът ти е бил еднообразен.

— Не! — казах аз. — Грешиш! Моят живот никога не е бил еднообразен.

— Бил е и еднообразен — каза той непоколебимо. — Еднообразието му е необичайно и това създава у теб впечатлението, че то не съществува, но те уверявам, че грешиш.

Желаех да потъна в себе си и да изпадна в сурово мълчание, но очите му някак ме караха да изпитвам безпокойство, сякаш ме подтикваха към действие.

— Изкуството на ловеца е да стане недостъпен — каза той. — В случая с русото момиче е трябвало да станеш ловец и да се срещаш с нея пестеливо. Не както си правил. Ти си бил с нея всеки ден, докато е останала само досадата. Вярно ли е?

Не отговорих. Имах чувството, че не си струва. Беше прав.

— Да бъдеш недостъпен, означава да докосваш пестеливо света около себе си. Не изяждаш пет яребици, изяждаш една. Не нараняваш растенията само за да си накладеш огън. Не се излагаш на силата на вятъра, освен ако не е наложително. Не използваш и не изстискваш хората, докато те се сгърчат и заприличат на нищо — особено хората, които обичаш.

— Никога не съм използвал никого — казах искрено аз.

Но дон Хуан продължаваше да твърди, че съм го правил, затова аз трябваше глупаво да си призная, че съм се уморил и отегчил от тях.

— Да бъдеш недостъпен означава да се стремиш да не изтощаваш нито себе си, нито другите — продължи той. — Означава, че не си нито гладен, нито отчаян като нещастника, който усеща, че никога вече няма да яде и затова поглъща цялата храна, която докопа, всичките пет яребици!

Дон Хуан определено ми нанасяше удари под кръста. Разсмях се и това, изглежда, му достави удоволствие. Той ме докосна едва-едва по гърба .

— Ловецът знае, че пак ще примами дивеч в капана си и не се тревожи за това. Да се тревожиш, значи да станеш достъпен, неразумно достъпен. А щом започнеш да се тревожиш, ти се вкопчваш във всичко само от отчаяние; а вкопчиш ли се, сигурно е, че ще се изтощиш или ще изтощиш всеки или всичко, в което си се вкопчил.

Казах му, че в моя ежедневен живот е немислимо да си недостъпен. Мисълта ми беше, че за да функционирам, трябва да бъда открит за всеки, който има нещо общо с мен.

— Вече съм ти казвал, че за да бъдеш недостъпен, не означава да се криеш или да си потаен -— обясни спокойно той. — Не означава, че не трябва да се срещаш с хора. Ловецът използва своя свят пестеливо и нежно, независимо дали светът се състои от предмети, растения, животни, хора или сила. Ловецът е близък със своя свят и въпреки това е недостъпен за същия този свят.

— Това е противоречие — казах аз. — Не може да бъде недостъпен, щом се намира в този свят всеки час, всеки ден.

— Не ме разбра — каза търпеливо дон Хуан.— Той е недостъпен, защото не изцежда света, за да го обезформи. Той го потупва леко, стои при него колкото му е нужно, а след това бързо си отива, едва оставяйки някаква следа...